21. август 2000г. Марсилия, Санаториум за тежко пострадали служители на САС. 

    Време беше всичко това да свърши. В главата ми бушуваше буря. Усещах как калта се наслоява по босите ми крака, които след това я разхвърляха навсякъде по голото ми тяло. Може би тогава осъзнавах поне малко какво правя. Можеби точно това ми даваше сила да продължа да бягам. Гол, под топлия августовски дъжд, във вечерта на двадесет и първата ми годишнина.

            "21, Август, 1979г. - 21, Август, 2000г." ... улових се, че нямам ни най - малка представа какво ще бъде изписано на надгробната плоча. Представих си някакъв стандартен текст, предвиден за стандартни нещастни случаи със стандартни клиенти на клиниката. Пичовете държат на стандарта.

            Вече чувах разбиващите се вълни, вятърът се усили. Усещах всяка капка вода, която се стичаше по лицето ми. Сълзи, отнасящи болката далече от мен. Калта рязко се смени с камъни. Проклети наркотици, имах чуството че стъпвам по мек килим, а не по камък. За миг през главата ми мина мисълта, колко лесно мога да се подхлъзна и разбия главата, но само за миг, бавно всичко започна да се отдалечава от мен, болка, усещания, мечти, дори страхът се превърна в тихо ехо. Наркотиците нямаха нищо общо с това. Започваше се. Неможех да откъсна очите си от сивото море. Толкова близо този път. Разтворих ръце и се хвърлих към бесните, разбиващи се вълни. Реалността отстъпи пред напора на цветовете и звуците на ДРУГИЯ СВЯТ. Силен крясък ня гларус. По-дяволите точно гларус ли трябваше да бъде последното нещо което трябва да чуя от този свят?

 
            Болка и свежест бяха първите чувства, които ме посрещнаха. Всяка фибра от тялото ми чуствах, като не на мястото си. Нямах сили и желание да си отворя очите дори. Усещах меката топлина на слънцето галещо гърбът ми, докато лицето ми се наслаждаваше на свежия аромат на трева. Малко по малко, тялото ми започна да се организира и през съзнанието ми мина картината на гол мъж лежащ по лице в нечия градина. Това ме накара да се обърна и да отворя очи. Грешка. Слънчевите лъчи, безмилостни кинжали, се забиха в очите ми свикнали на сумрака на стария ми дом. Опитах се да извикам но единствено чух глухо изхъркване. Дай си още няколко минути а? – мина през главата ми.

            Бях заспал, нямам идея колко за дълго, просто бях заспал. Беше вечер, въпреки това не посмях да отворя веднага очите си. Повдигнах се на лакти и плахо погледнах ръцете си. Всичко блестеше, стоях в хладен сребърен губер изтъкан от студени звезди. С малко повече усилия успях да седна и това, което видях пред себе си се запечата в главата ми завинаги. На около петдесет метра пред мен се извисяваше тъмен силует на триетажна кула, въпреки че сградата беше неосветявана самата тя грееше с бяла светлина. Около силуета и бяха разпръстнати хиляди звезди, от които не познах нито една, а двете луни едната голяма и бледочервена и другата по малка но ярко бяла, висяха от двете страни на кулата. Всичко изглеждаше прекалено приказно, толкова, че ми стана смешно и започнах да се смея на глас. Какво пък можеби съм си разбил главата и всичко това е просто сън, а аз съм някъде в някои  клиника /отново/ лежащ в кома, чакащ някой от страдащите ми родители да подпишат спирането на животоподдържащите системи. Изправих се самоуверено и получих най-доброто доказателство, че съм жив и не сънувам. Болката ме връхлетя рязко и безпощадно, като светкавица която се роди в главата ми и слезе надолу по гръбната за да се взриви в коленете ми. Нямах сили да извикам дори, усетих само че от мен тече студена пот, треперех и отново бях на колене. „Само дръж здраво момче, изчакай следващата сцена, там ще имаш по добра роля, дишай”. Изправих се по внимателно, нека давидим това новия ми дом ли ще бъде или новия затвор.